Това е книга на татко.Представянето за приятели, гости и съседи беше на 31 август 2024а във ВИЛА ВЕРКА в Горна Бела Речка.През 2025а книгата беше представена в градската библиотека в Монтана и като част от поредицата ОТВОРЕНИ ГРАДИНИ НА РЕКАТА АР в Бад Бодендорф, Германия.
Лична, семпла, вълнуваща книга, в която две дъщери с огромна нежност прегръщат неспокойните истории-спомени на своя баща.
Радмила Младенова, писател, литературен и филмов историк
Омразата и любовта определят нашите граници, границите за злото и доброто. В разказите „Ягоди на акорд“ виждам един баща с ясни граници, способен да ги предаде на децата си.
Венцислав Вътев, психоаналитик
Книгата на татко (Иван Тодоров) „ЯГОДИ НА АКОРД“. 37 кратки истории от моя живот“
е писана между 2004 и 2015 година, по молба и наши въпроси и след множество разговори след смъртта на мама през 1999а година.
За нас тя е ново начало – първа книга от поредицата „Сантиментален архив“ с илюстрации на Галина Иванова.
„Струва ми се, че имаме повече нужда от такива разкази. От този тип документи от живота, които позволяват да се свържем с други, различни от нас хора. “Част от моята професионална работа е свързана със събирането на лични истории. През 2011 година бях редактор на книгата на една от най-добрите приятелки на майка ми, Пенка Папуджийска, уважавана учителка по литература в Михайловград, „Спомени на една порядъчна учителка“. През 2006а година бях съавтор на книгата „Аз живях социализма“ (заедно с писателя Георги Господинов, Румен Петров и Калин Манолов). Специално за книгата татко написва първата си история „Бащината къща“.
По-долу можете да прочетет три истории от книгата. Ако желаете да я закупите, пишете ни.
Диана Иванова
Ягоди на акорд
Една година идваха в завода и правеха агитация за гледане на ягоди. Казваше се „на акорд“[1]. Те ги садят. От нас се иска бране, поливане и копане. На пръв поглед приемливо. Допълнителни пари, допълнителни ангажименти. Записаха се доста хора. Рекох си да се запиша и аз. Записах се, записах един декар, някои записваха два и повече. Знам, че трудно се гледат ягоди. Садил съм на лозето в Михайловград и в Криводол.
Дадоха ни ягодите. Размериха ги, всеки си знаеше редовете. Започнахме копаене, започна и поливане. Аз бях на удобно място. Когато се поливаше, се справях лесно. Направих и специална мотика за копаене на ягоди. Още я съхранявам и използвам. С нея сам поддържах ягодите. Започна беритбата. Кой когато може, тогава ходи. Наблизо бе изкупвателният център. Един път минахме, започна веднага втори и трети. Ягодите непрекъснато узряваха.
Една събота и неделя решихме да ходим двамата с жената и смятахме да ги оберем. В неделя се наложи да останем до по-късно. Предадохме ягодите. Пунктът работеше. Тръгнахме си. Бяхме капнали. Много е неприятно. Постоянно си наведен, после гърбът те боли с дни.
На изхода от мястото излизаме на главния път за Михайловград- Видин. Спря ни някакъв човек, излезе от колата, друг седеше в колата. Познах го. Това беше началникът, отговорник на ягодите. Проверка. „Какво карате?“ Беше ни забранено да продаваме от ягодите. Бяхме набрали две щайги за децата, бяха дошли от София. Той се наведе и взе щайгите. Попитах: „Защо ги взе? Аз мога да консумирам колкото искам“. Бях в правото си да отнеса на децата си. Започнахме разправия. Казах му: „Ще ми ги напишеш към сметката“. Бях много ядосан. Тръгнахме си. Цяла нощ не спах. Сутринта си рекох: “Децата ще пътуват без нито една ягода“. Отидох набързо, набрах една щайга и пристигнах.
Интересувах се после, не ги беше записал в сметката ми. Той взе ягодите от устата на децата ми. Това беше мой доход. Аз не ги продавах. А той ги дал и разделил с приятели в колата. Това беше чиста експлоатация, с която бях свикнал и едва ли не навсякъде ме е преследвала. Мина това, но аз този човек го запомних. Помня го още и сега, ако е жив. Той пътува към Берковица. Когато го срещна, винаги намирам обидни думи и му ги казвам, без всякакъв страх
[1] Работа на акорд -работа по предварително споразумение за заплащане според обема на работата, а не според времетраенето й.
„Черна котка ти мина път“
Бях старши локомотивен машинист на локомотив 2875. Ръководството на депото взе решение нашият локомотив да остане постоянно в Бойчиновци и да обслужва влаковете Бойчиновци- Берковица. Работехме повече от две години в Бойчиновци. Нямахме никакви проблеми по обслужването на влаковете. Локомотивът се поддържаше добре. Влаковете се возеха навреме.
Имам един случай, за който искам да разкажа. На локомотива се нагряваше десният лагер и единият от инжекторите от страната на помощника почти не работеше. Това положение го знаеха ръководителите на депото. Крепяхме да изкараме по още някое дежурство и да се прибере локомотива в Мездра за планов ремонт.
В деня на прибиране на локомотива за ремонт аз бях на работа. Казаха ми, че сутринта ще се прибера с пътническия влак, в 7 часа от Бойчиновци. Сутринта се прикачих на влака преди да потегли. В локомотива се качи локомотивният инструктор Иринчев. Той знаеше всичко, но нищо не помагаше. Караше си живота. Вечерта е пристигнал в Бойчиновци и е отишъл в резервната стая да почива. Дошъл да се отчете, че ме е инструктирал за влака.
Пристигаме в гара Ракево. Аз слезнах да омасля лагера. Качих се и тръгнахме. При тръгването той ми каза: “Тоя влак няма да го откараш в Мездра“. Попитах го защо. Отговори ми : “Черна котка ти мина път“. Нищо не му отговорих, но се ядосах. Затова ли се е качил при мен? Аз все пак съм дете спрямо него. Той е почти пенсионер с опит.
Но взех решение на следващата гара Криводол. Отворих вратата на локомотива и казах на инструктора да слезе. Предупредих, че няма да потегля, докато той не слезе. И че закъснението ще е за негова сметка. Предупредих началника на влака. Той слезе и каза нещо, което не разбрах. През време на пътуването до Бели извор се разбрахме с помощника да наблюдава и откъм мен. Аз щях сляза от локомотива, до се помъча от площадката да омасля лагера. Така и стана. Това беше най-големият наклон в този участък и много влакове закъсваха. Стигнахме до град Враца навреме. Всичко беше наред. Следващата гара – Мездра. Пристигнахме в Мездра навреме.
Откарах локомотива в депото. И се започна веднага работа по него. През това време идва секретарката и ми казва „Шефа иска да отидеш при него“. Отидох, поговорихме с него. Той беше добър човек. Той не знаеше нищо за случая. Казах му, че с такъв инструктор няма да мога да работя, затова искам да напусна. Бях много твърд и настоятелен. Помоли ме да изчакам полагащите се три месеца, за да могат да ми намерят заместник. “Но ти си винаги добре дошъл. Когато решиш и можеш да си избереш работа, ти си първи клас“. Действително идваха негови хора да ме агитират. Идва и той. Но аз бях решил да скъсам. Искрено не скривам чувствата, които изпитвах. Бях заобичал службата, машините, хората и всички наоколо. И днес изпитвам същото.
Как се ожених
След завършване на учението започнах работа първоначално в София, Червен бряг и най-после в Мездра. Това беше и моята мечта. Като че ли всичко си дойде на мястото. Година след година, смея да кажа, възмъжах. Някои мои приятели се ожениха. Родителите ми започнаха да ми говорят по този въпрос. Започнах да мисля сериозно и най-сетне реших, че ще се женя за Вера, моята съпруга. Бяхме се запознали преди 3-4 месеца на забава в Криводол. Тя беше учителка в село Боровци. Ходих няколко пъти на забава в това село, харесахме се взаимно и решихме да се оженим на 24ти май.
На определената дата тя дойде от Боровци на Криводол. Влакът пристигна вечерта към 19 часа. Беше говорила с техните и те знаеха. Аз чаках на гарата. Тръгнахме към тях. Пристигнахме. Подготовката беше направена. Направо седнахме на масата. Трапезата беше сложена, започнаха разговори от различно естество, майтапи, смях, весела обстановка.
След около два часа аз станах. Пълна тишина. Без заобикалки казах: „Аз съм тук тази вечер, защото смятам да се оженя за вашата дъщеря. Друго нямам. Искам да чуя вашето мнение. Имате думата.“ Изказаха се почти всички, без майка й. Всички почти казаха, че този въпрос е лично ваш. Щом сте решили, ние ви подкрепяме. Познаваме вашите родители като много честни и работливи хора.
Накрая майка й стана. Първо изплака. Успокои се и каза: „ Аз смятам, че не се познавате достатъчно добре. Предлагам да се отложи този ден за по- късно.“ Получи се едно затишие. Аз станах отново и казах: „Опознаването, което имаме, е достатъчно да вземем това решение. Отново повтарям, аз съм тук, за да се оженим тази вечер. Друго няма. Ако това не стане, заявявам, че повече в този дом няма да стъпя. Което значи, че няма да има сватба“.
След малко стана Вера. Обърна се към майка си и каза: “Майко, аз много те обичам, ти го знаеш, винаги съм те слушала. Тая вечер обаче няма да те послушам. Извини ме, но аз тръгвам с Иван.“ Аз станах и си тръгнахме. Започнаха да викат, Кольо, брат й, жена му. Навън ги изчакахме и те ни придружиха до нас. Беше към 3 часа сутринта. Родителите ми бяха заспали. Не исках да ги будя. Братът и снахата се върнаха. Ние влязохме в нашата стая. На сутринта новината плъзна из Криводол. Иван се оженил.
